Съчинения в 12 тома Т.8: Български хроники I

Тази книга беше необходима. Българският народ имаше потребност от нея, за да осъзнае своето място в историята, на континента и в света, да усети страданията и радостите на предците си и през техните очи да разгледа дълбините на собствената си душа.

Работата, която свърших аз, отдавна трябваше да бъде извършена от някой историк – написването на цялостната история на българите. Обединените истории от множество автори са разпокъсани и несистематизирани; всеки историк се фокусира върху един ограничен период – изследванията им са ценни сами по себе си, но когато гледат само отделното дърво, не виждат гората (кой го е казал?).

Процесът по написване на „Хрониките“ беше самотна одисея. От началото на 2005 година до края на 2009-а - пет години без почивка: нямаше неделя или Великден; четях и пишех всеки ден от зори до мрак, опитвайки се да извлека същината от стотици прочетени страници.

Още в началото ме вдъхнови идеята на Паисий за това как историята не е просто хладнокръвно изложение на минали събития или панихида за миналото, а призив към будност у съвременниците.

Съзнателно търсех диалог с читателя – споделях идеи с него, спорех и го провокирах; вместо лекции му предлагах партньорство в търсенето сред мъглата на вековете. Означих скуката като духовна чума и скучното писане като интелектуално убийство. Използвах езика на поезията и похватите от драматургията:

Докато историци описват фактология безпристрастно – аз оживявам личностите; те споменават имената покрай събитията – а аз показвам случките чрез съдбата им. В това лежи основната разлика: без личности историята остава мъртва.

„Български хроники“ не е научен трактат; тя представлява поема в библейски стил със звучене близко до скандинавските саги както и древногръцките и римски епоси: изпълнена с чувства - гняв, възторг , плач и смях –

Предизвикателството ми срещу сухо написаните академични истории прерасна във важна задача: да напиша епоса за българския народ. Успял ли съм? Безмилостният съдник ще покаже времето.

Засега обаче мога да кажа след думите на академик Антон Дончев: Ти успя да вдъхновиш българите да четат своята история.
И това ми стига.
След мен друг може би ще напише още по-добре историята ни.