Църковното строителство и архитектура в българските земи през XV- XVIII век

В новата обстановка, при която църковният институт е загубил своите предишни покровители, започва процес, който успешно може да се нарече „демократизация на църквата”. Този процес намира израз в новите принципи за финансиране и управление на религиозните институции, както и в концептуалното съдържание и формите на църковната култура. В него се включват икономическите отношения между вярващите и Църквата. Можем да наблюдаваме проявления на тази „демократизация” както в образа на свещенослужителите, така и в характера на народната религиозност. Процесът оказва влияние върху ролята и значението на християнския храм, който става централно място за взаимодействие между всички социални структури (семейство, местна общност, икономически организации) и Църквата – с обществено-ръководни функции спрямо целия български народ.

През хилядолетната история на християнството храмът остава пространството за извършване на ритуали по утвърдени традиции от опита в богослужението. Там се реализира съчетаването между външния свят и вътрешните аспекти на религията – това е основният смисъл зад изграждането му и неговото значение в религиозната структура. С времето той става един от символите на християнството като „Божи дом”. Дори през вековете под чуждо владичество той запазва статута си като свято пространство за молитви при провеждане на св. Литургии, тайнства и обреди. Освен това храмът придобива нови функции и все по-значимо присъствие в социалния живот.
Това явление е тясно свързано с условията по време османското господство; важността му за българското общество расте независимо от факта че реалните позиции са нестабилни: материалните ресурси намаляват драстично, функционирането носи много рискове а статусът им е силно ограничен. По онова време Църквата не разчита вече нито поддръжка от българските владетели нито привилегии като официална държавна религия; служителите й често срещат дискриминация във верско отношение.