Дуински елегии

„Дуински елегии“ – едно от най-въздействащите произведения в световната литература, е написано от Райнер Мария Рилке в замъка „Дуино“, разположен близо до италианския град Триест и надвесващ се над искрящите води на Адриатика.

През зимата на 1912 година поетът започва да композира този цикъл. В градината на замъка той изпитва мощна творческа вдъхновеност; Първата елегия го осенява като просветление и с нея стартира лирично изразяване за крехкостта на човешкия живот. Именно там Рилке завършва първите две елегии, както и фрагменти от следващите, включително началото на Десета елегия, която планира да бъде кулминацията на целия цикъл:

Някога, осенен от сурово прозрение,
ще запея – величествена ода за благосклонните ангели.

Поетичният цикъл приключва десет години по-късно през студения февруари на 1922 година в старата постройка замък „Мюзо“ – тъжно имение от XIII век в швейцарския кантон Валис. Подкрепян от меценати, които му осигуряват всичко необходимо – свещи за светлина, работно бюро и храна сервирана веднъж дневно – Рилке работи усърдно върху своето жизнено дело, което представлява повече от просто стихосбирка. Елегиите са неговото наследство; те са поезия с дълбочина към сърцето.

След шестгодишното затишие между 1915-а и 1921-ва година, когато светът преживява катастрофални събития, писателят пуска поток от тъжни писма задавайки основополагащи въпроси относно живота: От какъв мрак произлизаме? Къде потъваме след краткия си престой тук? Какво ни свързва с безкрайната вселена? Защо сме тук? Какви задачи трябва да изпълним?

„Дуински елегии“ биват публикувани през 1923 г. в издателство „Инзел Ферлаг“ в Лайпциг.

Настоящият том предлага блестящ превод подготвен от Кирил Кадийски - майстор сред нашите поети-певци със признание не само у нас но и зад граница. Съдържа десетте елегии плюс още шестнайсет стихотворения на Рилке. В добавката са включени откъси от "Писма до един млад поет" (преведени от Мария Енчева), "Флорентински дневник" и "За поета", преведени от Бисерка Рачева.

Кой би могъл да чуе моя вопъл сред множеството ангели,
когато възкликна? На кой милосърден херувим
би се разтворило сърцето ми – без мигом
да бъда погубен под неговата власт? Нали именно красотата ражда
страха... Ужасът става понякога приемлив,
когато тя ни вдъхновява така лекомислено,
без да ни унищожава напълно... Всеки ангел носи ужас!
Ах! По-добре бихме премолчали нашият мрачен
плач! Кого можем да зовем за помощ?
От ангели - не! И хората - също!
И даже проницателните твари вече знаят
колко беззащитни сме дори у дома си.
Из „Първата елегия“

* * *
Роденият с лира –
кой бог го дари! –
не спира песента си
дори край Лета.
Щом вкуси макове,
отмрел спрямо смъртта,
той би ронил трели
в черни бездни.
Ликът във водата —
макар размазан —
оставя усещане чистота.
Че само при два свята—
под двойния плен—
гласът остава вечечен.
    Из „Сонети към Орфей”

* * *

СТРАХ
В гора оголена звучи птичи вик,
безсмислен пред тази опустошена прерия.
Но все пак чува се този призив:
като застинал миг висяща там горе...
И всичко тук присъства:
земята изглежда сякаш глухоняма;
небето зее като празна яма;
нова минута страхливо стои навън
млъкнала — сякаш знаейки че самата смърт настъпила e
без изход."