Изчезването на снега

Почит към Мануел Ривас

Толкова близо до ежедневието, но същевременно и така празнично.
Така уютно за душата и ума, а в същото време непринудено и широко.
Множество мигове с усещане за вечност, като че ли се разширяваме във времето.
Перфектното балансирано състояние между вътрешния свят и външната действителност – между пътищата в нас самите и тези на света около нас, между капризността и крехкостта.

Поетичният стил на Мануел Ривас притежава аристократична лекота. Има опиянение от борба. Неговият лирически глас трепери единствено пред уязвимостта на красотата, почитайки човека, напълно вписан в безкрайността. Пред неразрушимата цивилизация.

Кой може да различи трагизъм от щастие в вдъхновението на поета? Цветовете от ефирни образи? Внимателният читател ще открие под простотата на метафорите как силните им мускули се огъват. Ще усети свободата в могъществото и изяществото сред словесните експлозии на Ривас.

Колко приятно е, че Ривас умее да бъде категоричен! Още по-прекрасно е след почти всяко стихотворение да сме завладени от желание да разгадаем посланието му – това ни сближава още повече със стихотворението и го обикваме. Нови смислови вълни ни учат как да плуваме към него.

„Идвам от земя на корабокрушения”, би казал Ривас. Стих след стих той ще успява да отвлече войната далеч от нас, ще отблъсква Апокалипсиса. Но все пак ще чувстваме неговите терзания - затъмняването на радостта му; надеждата за взаимност през многобройните поетически посвещения.

И любовта му.

Марин Бодаков

------------

Мануел Ривас е познат на българските читатели чрез три свои книги: романите „Моливът на дърводелеца“, „В дива компания“ и сборника с разкази „Какво желаеш от мен, Любов?“ За първи път представяме неговата поезия, която включва избрани творби от пет предишни стихосбирки плюс последната – „Изчезването на снега“. Стилът му остава магически привлекателен както при романите си; актуален даже когато разглежда минали събития благодарение на журналистическата си перцеция; метафоричното звучене е натоварено с сюрреализъм та сякаш няма ясна граница помежду им - те плават едновременно като свързани съдове. В своите стихотворения той използва неочаквани сравнения които нахлуват едно върху друго извличайки образи както от далечни места така и близки аналогии подобно бароковата или класическа архитектура катедралата в Сантяго де Компостела — хората по портала — докато оформя прозодията си с ясен и опростен стил; изпълнен със смирение към Бога и живота сам по себе си.