Свободен до неправдоподобност

Рашко, който беше мълчалив и самотен, смяташе писането за нещо толкова важно, колкото въздуха и храната. По време на дългите си страдания то му даваше опора и придаваше значение на ежедневието му. За точност трябва да уточня, че той не се бори със смъртта чрез словото – а всъщност живееше с него. Рашко го използваше подобно на Сизиф с неговия камък – без надежди или иллюзии, носейки трагичната самоотверженост на човек, който е обречен и не може или не желае да избяга от съдбата си. [...] След смъртта си Рашко ни изненада; запазените му текстове в архива показват как внимателно е наблюдавал обществено-политическите събития у нас и как болезнено е преживявал промените в историята ни, опитвайки се да реагира на тях. Причините защо не е публикувал разсъжденията и бележките си остават неизвестни; смъртта затвори тази негова тайна, а ние можем единствено да спекулираме. Може би просто не е искал да участва в многогласния шум от известни и неизвестни гласове.

Георги Величков