Отлъчване

В края на всичко искам да споделя какво си спомням за дядо Янкул. Този строг и внушителен човек, който направи младостта ми непоносима със своя безкомпромисен и жесток характер, когото мразех до крайност; именно тази ненавист ме подтикна да избера професията си и пътя в живота, който сега е погребан в земята, без аз да съм пролял нито една сълза за него... Същият този дядо Янкул, когото по неизвестни причини решихме с майка ти да посетим един късен вечер след вечеря при завръщането ни от почивката в Мелник, минавайки покрай онзи град, който не можех да понасям... Когато той отвори вратата на старата си триетажна къща, познатата миризма на гнилоч се разнесе из въздуха. На прага ни посрещнаха две огромни старчески сълзи. Те бяха като тежки капки от внезапно летен дъжд – горещи сълзи излезли от суровите му сини очи, насочени към твоето малко личице. Те се търкулнаха по набразденото му лице и тупнаха силно на прага; ударът им напука дървения праг и звукът приличаше на гръм под планинските върхове. Възможно е домът му щеше да рухне ако не бяха протегналите се ръце към теб – две стари ръце които не знаели нежност отдавна… Но точно тогава целият свят сякаш спря: злият старец плачеше с протегнати ръце като за милостиня… Искайки просто да усети твоята топлина.

Подадох те към него. Той те прие несигурно и треперейки те размърда с остарелите си ръце; ти го гледаше уплашено и неговата усмивка предизвика най-силния ти плач - такъв мощен като рев на лъв. После той се засмя задоволително и обърнал гръб към нас потегли към своето легло миришещо на стара плът. Ние последвахме вас вътре а аз затворих зад себе си врата която винаги бе заключена за моите стремежи през младостта ми.

Той ти върна обратно на майка ти но остана тих докато донесе бутилка ракия; наля чашките игнорирайки нашия отказ после вдигна своято чаша без думи.

Поначало помислих че умственото му здраве е отслабнало както сняг под горещината но след като изпита ракията пак я напълни веднага; погледнах го убеден че злото у него е угасило а той промълви:

– Ей! Чакайте ме вече прекалено много...

Замълча загледан във вас двамата после пак повдигна чашата със спиртното питие успоредно преливаше половината й разглеждайки мен така приятно запазвайки страхопочитание спрямо това строга фигура — скоро казах защо сме тук как живеем работим... Майка ти говореше още нещо а дядо Янкул слушаше местейки поглед между нас четиримата обаче почти никаква реакция нямаше относно историите ни.

Ти заспа (дали от напрежение или умора) облягайки глава върху рамото й когато дядо ми ви показа стаята наречена "стара" определено присъдил „Лека нощ“.

Майка ти опипваше погледа около оста благодарности платонично уважение което забравила мигновенно навън започнала работа доведене дрехите открития сака кола неподозирала шока понякога причинявала ассоциации необясними — никога повече няма сила ей-вече преминавам порога омразен седнете срещу моя освидетелствувана бабушка

Не зная как точно случиха всички тези събития – дали волята моя или нейния хиляда искрици но все пак установих себе си сам сред маса столче тоест празната бутилка домашната ракия намаляваше час след час звучащая давящий взрив подобността грамофон развиваща укоряващи ноти мелодии древните симфонии."