Разговори от изпуснатия влак

Не е ясно защо паметта реши отново да се върне към забравените истории от миналото. Вероятно тези разкази са идвали в неподходящ момент, когато не съм бил готов да ги възприема и записвам, или пък съм бил ангажиран с други случки и съдби. Оставял съм ги "там" за кратко време, но след това съм ги затрупвал с нови преживявания. (Може би самата памет е действала така - независимо и тайно от мен?) Единствените неща, които никога не съм оставял настрана, са стихотворенията - винаги зарязвах всичко друго, докато не успея да уловя вдъхновението им.

Образите и героите, на които се посветих през онова трудно време – стъписващи „частни случаи“ за читателя тогава – често бяха груби и жестоки, объркани или окаляни; някои дори бяха окървавени. Странното е, че именно тези персонажи и сюжети ми изглеждаха наложителни; нямаше как да си позволя да ги пренебрегна или просто да ги оставя “на склад”. Вероятно причината беше в наблюдението ми как обществото стремително се опитваше да заличи спомените за тях. Имах подбудата да му попреча...

Сега обаче много симпатични образи живеят в пропуснатите ми разкази и най-вероятно никога няма да намерят място в книга като другите творби. Но историите им – както са подредени (или по-скоро разбъркани) от паметта – притежават достатъчно мъдрост, истина и моралност, за да бъдат показани пред света. Понякога те изглеждат напълно невероятни, шокиращи или абсурдни. Защото животът е един своеобразен автор - когато получи вдъхновение, той пише без никакво значение дали ще бъде разбран или оценен.