Саша Попов и "царските симфоници"

В живота на проф. Саша Попов, една от най-забележителните личности в културната история на България през XX век, съществува серия от необясними парадокси. Те не се свеждат до проявите на „детето чудо“ или до саможертвата на признатия по целия свят цигулков виртуоз, който решава да поеме рисковете свързани с новата си роля като диригент. Не става дума и за впечатляващото му постижение да основа три нови оркестъра - Академичния симфоничен оркестър, Царския военен симфоничен оркестър и Софийската филхармония. Дори факти като изпълнението без ноти на Шестата симфония на Чайковски в Италия или „двубоят“ с Берлинската филхармония при представянето на „Картини от една изложба“ не са централни.

Тъжният парадокс е, че именно тези, които сякаш дължат най-много на него – българските композитори и музиканти – често се дистанцират от проф. Попов. Тук не говорим за физическо избягване; вместо това става въпрос за липса на публична подкрепа след неговото временно отстраняване от ръководството на филхармонията непосредствено след 9 септември 1944 г., когато никой не изразява своето несъгласие открито. През началото на 1956 г., когато очевидно започват непочтени действия срещу него, мълчанието остава доминиращо сред колегите му.

Тези две примери показват как предишните поколения музиканти и обществото през 40-те и 50-те години оставят наследство от мълчание относно величието му. За съжаление, България изглежда забравила своя велик син, принуден да прекара последните години далеч от родината си без необходимото признание за заслугите си. В медиите рядко се споменаваха успехите му дори при отбелязването през 1974 г. на неговата 75-годишнина; а темата остана незаслужено пренебрегвана даже и когато стигнахме до стогодишнината му през 1999 г.

„Наказвайки" го така чрез забрава сме пропуснали един цял блестящ период в историята на Софийската филхармония — малцина написаха статии или направиха записи с произведенията му или гастролите зад граница? Нямаше ли поне един български композитор или диригент да изрази благодарността си при смъртта му през август 1976 г.? Ако имаше подобни случаи те само подчертават общата тенденция към мълчание: сякаш очакваме разрешение отвън да хвалим!

Документалният архив около личността и творчеството му практически липсва; записите са оскъдни в ефирното пространство, а първият компактдиск със записа беше наличен едва през 2001 година.

Фигурата na Саша Попов обаче продължава да бъде внушителна във музикалния живот des XX век — тя ни задължава като народ да я възстановим паметта й! И трябва активно da se противопоставяме na опитa za игнориране na исторически важни моменти - неправдите все още присъстват след ноември `89-а година! Как можем da вярваме , че няма българин между петте най-добри цигулкови виртуози oт двадесетте години? Или че наш човек няма място сред топ диригентите в Европа преди войната?!