Когато бях Хемингуей

Заглавието на Николай Петков "Когато бях Хемингуей" трябва да бъде възприемано напълно сериозно и четено буквално. Всекидневният живот на Петков се опитва да го вкара в обичайното, да го подложи на рутината и сивотата на ентропията, но отец Николай не позволява това. Той създава реалност, която е по-истинска и значима от самата действителност.

Въображението представлява създаването на живи образи, които са резултат от взаимодействие между различни жизнени динамики, включително тези на твореца. Следователно няма нищо измислено или безжизнено в тях; те формират света, който населяваме. Затова Николай Петков разбира, че историята не ти разказваш ти самият - тя разказва за теб; тя принадлежи само на теб и никому другиму; ала може да бъде предадена и от други хора. В този контекст историята не е просто плод на въображението – тя се оформя по множество начини, което прави изключително важно кой я интерпретира. Подобно на една от героините му – вложените образи – той е роден да оцелява и споделя своята история. Неговата душа прилича "на магарешки бодил": "не става за букети или венци, но мед можеш да вземеш". Отец Николай - този дълбоко размислящ юродивец - представлява частичка от солта на земята.

Няма нищо фиктивно в живота му; той не пише истории легнал по гръб и гледащ тавана у дома си. Независимо от бедността си вече е пътешествал през половината свят с расото си - пеша, автостопом или с всякакви превозни средства - и говори само за преживяванията си. Мастърството всъщност идва при него чрез мълчанието: "в голямата литература връзката между казаното и неизказаното е аналогична на тази между видимата и невидимата част от айсберга".

Георги Каприев