Съчинения в десет тома Т.7: Нова земя

Иван Вазов нарича своя втори роман "Нова земя" (1896) поради факта, че българският свят придобива съвсем нова реалност. България се явява "нова земя", в която пристига нов народ, напуснал старата си родина с цел да изгради ново бъдеще. Метафората на този велик автор е забележителна и макар и донякъде парадоксална, тя точно отразява действителността. Възстановяването на българската национална държава и нейното организиране по модерен образец е със значимост и мащаб, които могат да бъдат сравнени с голямо преселение. Този път обаче преселението не е физическо, а времево; последиците му са почти идентични на тези от пространственото преместене на народи. В тази нова земя идват предишните хора с техните стари представи за света – начин на мислене, нравствени принципи, традиции и обичаи – но част от тях вече не им служат полезно и те ги оставят зад себе си или ги забравят в стремежа си да се адаптират към условията на "новата земя". Те идват без своите предшественици; повечето от тях вече не са между живите или дори ако бяха останали живи, нямаше да играят важна роля за настоящето им. Целите им се променят; идеалите също.

"Нова земя" представлява иновативен тип роман - той комбинира политически и публицистични аспекти, разглеждайки темата за властта и ежедневния живот, както и усилията на индивидите да допринасят за развитието на своята страна. Отечество и народ стоят в основата му.

Заради това произведението остава естетически важно и интересно дори за съвременния читател.