Поразените

Група жени, загубили своите съпрузи, вървят в студа на февруарското утро към мястото на убийството. Сняг пада. Жените мълчат. Те наподобяват черни мироносици, но не за да донесат радостна новина, а за да се изправят пред ямата, където с остатъци от въглища са покрити телата на техните мъже и бащи. Снегът не остава върху този тъмен кръг; той бързо се разтопява. Всичко около тях е обагрено в бяло, докато самият кръг остава черен.

Тази история разказва за три жени и едно дете, които преминават през трудни моменти от нашата историческа действителност – те са засегнати от тоталитарния режим, наложен след съветската окупация след преврата на девети септември.

Всички ние – родени преди или след 1989 година и свързани по някакъв начин с България – сме повлияни от тези събития подобно на начина, по който Чернобилската авария ни засегна. Мащабът на щетите тепърва започва да става очевиден и това е добре известно на всички нас.

Но дали „Поразените” действително са поразени?

Този въпрос ме тревожеше и ми носеше успокоение едновременно докато пишех за трите жени и детето им.

Какво всъщност означава поражението? И какво представлява победата?

В главата ми постоянно звучеше известната фраза на свети апостол Павел: „…силата ми най-добре се проявява в немощ…”

Кой е истински силният според Бога – онзи, който тихо страда вътрешно или този, който безсрамно празнува?