Записки по българските въстания

Не спирам да се чудя каква е причината за таланта на медвенското овчарче Джендо. Може би през вековете на робство някакъв ген е останал скрит и е чакал търпеливо своя момент, за да вдъхнови душата на един мъченик? Независимо дали това е истина или не, "Записките" са пред нас и ще живеят дълго.

В българската литература има много по-гладки текстове и стилни произведения, но никое от тях не може да се сравни с "Записките". Когато ги преглеждах отново, ме обзе тревога относно начина, по който съвременният нетърпелив читател – познавач на всичко и малък любител на книгите – ще възприеме словото на Захари Стоянов. Дали той ще прояви смелостта и търпението да прочете цялото произведение? И още по-важно – дали ще открие себе си в него? Вероятно мнозина ще бъдат шокирани от примитивността и жестокостта в живота на тези деца и младежи в Балкана и Добруджа. Ако читателят успее да преодолее трудностите при разбирането на многобройните турски термини в текста, той вероятно ще признае богатството на езика на Захари Стоянов спрямо сегашната ни несигурна реч.

Захари Стоянов остави след себе си "Записките", за да можем ние да се наслаждаваме, червим се или плачем над собствената си съдба. Той почина едва навършил тридесет и осем години; говорят, че го убили с отрова. Възможно е - като акт на благодарност.

Днес вече няма Захари Стоянов, а подобни нему фигури също липсват. Никой не знае дали те някога ще се появят или просто остава само сиротството у нас./Георги Данаилов/