Дордето не се вижда, Иисусе мой!

В Мексико се вярва, че възрастните хора намаляват размерите си, за да заемата по-малко пространство на земята, където са прекарали толкова години. С времето те могат също така да станат раздразнителни или почти напълно да откажат да споделят нещо – техният личен свят на спомени постепенно става твърде ценен в настоящето.

Гласът на авторката, която е на същата възраст като Хесуса Паланкарес, плавно преминава от една история в друга, подобно на начина, по който реалността и фантазията се преплитат. Двете живеят заедно в сградата на улица „Сур“ 94, под покрива й - последния дом на Хесуса. Тя го оформя с летви, тухли и парчета плат; макар че има котлон, прави малко огнище директно върху пода и окачва своите поли на един канап като завеса – плътна завеса от много платове отделя леглото от останалата част на крайно скромната стая. В помещението може да се види дървена маса, която служи както за гладене така и за хранене; под единия крак стои тухла за опора; а в ъгъла са наредени всички светци – същите тези свети образи от предишния квартал – сред които е светият Младенец Аточа с неговия стрък светлоглава леуцена…

Гласът забравя формата си и изповядването му губи структурата си при запазване обаче силната връзка с живота. И все пак именно от този дом идват новини за живот: тук струят неназовими болка и сила. Ден преди смъртта си Хесуса казва: "Хвърлете ме навън ,да ме изядат кучетата! Не ми дължете нищо!" И добавя: "Оставете ме сама" - тези думи показват момента когато човек страда до толкова голяма степен ,че вече не може да избягa стeсненията или дори протегнатата ръка към него…