Когато бях армейски генерал

Признавам открито: не съм бил армейски генерал.

Започнах в казармената структура като школник и достигнах до званието "фазан". В раницата си нямаше маршалски жезъл, а единствено чифт бельо за смяна. Освен това носех и голямото разочарование от факта, че бях принуден да губя времето си в една безсмислена, продължителна и понякога смешна (а друг път дори страшна) игра на войници. Ако можех да избера заглавие за тази книга, щях да я нарека “В търсене на изгубеното време”, но вече има такова произведение от много по-значим автор. Изгубено време е то, защото против волята ми прекарах две години и три месеца в униформа – период от живота ми, който вероятно ще бъде единственият; засега не се предвижда друг. Две години и три месеца изхабени в социалистическата казарма – кой може да ми ги върне? Няма възможност за възстановяване на насилствено отнетите военни години.

Една от най-съществените промени в нашия живот е освободението ни от задължителната служба в казармата – наред с правото свободно да пишем каквото пожелаем и възможността да пътуваме където поискаме. Но напоследък все повече хора говорят за връщането ѝ. Не само политици или “професионални патриоти” го искат; младите хора - момчета и момичета - също споделят мнение по форумите относно необходимостта от задължителна военна служба. На тях бих посоветвал настоятелно да прочетат книгата за добрия войник Швейк, мой верен приятел както в казармата, така и извън нея.

Четенето на “Когато бях армейски генерал” не е наложително; обаче би могло да бъде полезно особено за тези, които никога не са били част от марша под знамето на социализма, но искат да разберат повече за него.

Михаил Вешим