С лице в мравуняка. Стихове

Вчера вечерта влязох в градината и звездите ми прошепнаха:
"Пред теб тук са били други,
различни гласове ехтяха сред росата, а друг завет
е бил обичан от тях... Кой си ти?"
Облаците скриха небето, започна да вали дъжд и месецът се показа.
Забелязах как розите, подобно на деца,
с кървящи ириси надничат от пустотата на душата ми.
Увидях божурите да горят с бели воали,
попаднах на магически ритуал - свещ, която запалва
лампа като символ на победа,
и съзрях врати с метални орнаменти сред атлазени градини,
девойки с устни-бисер и мъже под светлината на славната битка
и дворци, трон под лавров венец,
както и страдания и опустошение...

После времето застина и бурният вятър нахлу при мен
с яростта на просяк, който безрезултатно е чукал по враговете ми през тъмните нощи...
Нямах сили да избягам или да му се противопоставя; не притежавах
истински думи - за да пречупя упоритата си болка;
нямах даже злоба в сърцето си - към огледалото
на съновиденията камък да хвърлям
или миналото тягостно лице да разрушавам...

Вчера вечер пих в моята градина, пях и плаках.
Сълзите ми потекоха към нищото,
докато плачът ми беше като неизказано питане
и небето се разби... И осъзнах:
вярвах слепешката в своята звезда, а тя никога не е изгрявала за мен!