Да не бе чудо ставало, не би се песен пеяла: Приказки по мерак на Рада Славинска

**УВОД**

Една сутрин се събудих на четиридесет години. Спомних си за детските си дни и се замислих кога за последно някой ти разказа приказка, така както го правехме тогава. Не можах да си спомня. Изглежда, хората вече не разказват истории помежду си. Вместо това гледаме телевизия вместо да общуваме наживо; слушаме радио вместо да водим разговори; пускаме музика вместо да пеем в компанията на приятели. Разказвачите сякаш изчезват от нашето ежедневие. Затова реших сама да започна да разказвам моите собствени приказки. Никога преди не съм ги чувала и дори нямаше какво ще се случи с героите ми, докато не завърша всяка история. Те нямат специфичен диалект, защото идват от различни места – те са български по дух такъв, какъвто аз усетих България през детството си: изпълнена с живот, смях и игри; приказна във всеки свой кът, с чудеса под всяко дърво лешник и гори населявани от магически същества...

България е такава и до днес – само трябва човек да има душа, за да я чуе.