Педро Парамо. Равнината в пламъци

Хуан Рулфо (1918-1965) е един от най-комплексните и загадъчни писатели в Мексико. Със своите две творби – "Равнината в пламъци" и "Педро Парамо", той успява да изгради уникален магико-митологичен поглед върху света, който надхвърля националните граници и се утвърдва като универсален символ на съвременната латиноамериканска литература и култура. В неговата работа националното достига до висините на универсалното. Като основоположник на жанра магически реализъм, Рулфо демонстрира изключителна майсторност и автентична художествена визия, което го поставя сред водещите имена в световната литература.

Той е родом от Халиско – мексикански регион с безплодна земя, където хората са тъжни и оставени на произвола, подобно на Комала – митичния град, сценариран в романа му и част от многото кратки истории в "Равнината в пламъци". Именно след този образец възникват литературните пространства Санта Мария от Хуан Карлос Онети и Макондо на Габриел Гарсиа Маркес – значими точки по картата на съвременността.

Светът представен в "Педро Парамо" е трансцендентен спрямо реалността. Преплетен със символика, фантазии, митове и архетипи, романът показва странното съществуване на „мъртвите-живи” между живота и смъртта. Тази творба предлага нова скала за оценка; тя размества концепцията за битие срещу небитие, тукашно срещу отвъдно, реалност срещу магическото. Човекът тук представлява онова „битие към смъртта”, какъвто го описва Хайдегер; обаче самата смърт изглежда отсъства: всички жители на Комала са мъртви; къщите пустеят; бурени покриват всичко около тях. Но все пак чуваме шепоти предания - спомени по-силни дори от самия живот. В този контекст животът става нещо като незабравимо минало а смъртта остава очевидният факт.

В сюжета майката Долорес Пресиадо изпраща сина си Хуан Пресиадо да намери баща си Педро Парамо преди да умре. За нея Комала е невероятно място — парче изгубения рай за човечеството. Без да осъзнае последствията обаче тя насочва сина си към царството на мертвите — тихината и сенките — задавайки му съдба наподобяваща тази на Орфей от гръцката митология.

Инициативата във вечността зависи от него; макар че първоизглежда катастрофална ситуация за героя ни носи надежда чрез прехода през храма /буквално “гола местност”. Романът разкрива митично единство между Майката Земя—утроба—от една страна , а дъждът превръщащ се във бриз —от друга . Посятото семе ще оживее като Живот за нашият герой както редица други персонажи които преминават през житейските перипетии . Линеарното време се деформира под закона наречен цикъл , прилаган принцип от вечността . Така животът въпреки смъртта продължава своя ход достигайки цел.”