Нощем с белите коне

Той лежеше в тъмнината, а сърцето му бе неспокойно. Изведнъж си спомни за белите коне – сините бели коне, в нощ, която изглеждаше невъзможна – гъста като кръв и студена като стъкло. Носовете им бяха елегантни, отворени като очи, а шията им беше напрегната и изправена. Той отлично осъзнаваше причината да желае да притежава картината; това всъщност представляваше неговия първи спомен - нещо, което детските му очи видяха с удивление. Светът не се разкри пред него постепенно или бавно; той не изплувал от мрак или се оформил от хаоса. Ако така е било – той просто не го помнеше. Светът се открил пред него по начина, по който театрална завеса разкрива сцената. И тогава видял синята нощ и белите коне, които ясно чукали с железните си копита. Високият кабриолет с твърди седалки и дъсчени облегалки подскачал по неравния път. Спускали се през някакво уединено планинско дефиле; конете тичали равномерно напред и в началото виждал само техните гърбове и остри уши. Те продължавали надолу безкрайно време, сякаш пътували към друг тъмен и подземен свят. И макар че беше нощно време, той възприемал всичко с учудваща яснота.