В желания момент

Периодът, в който излизат наяве тези четири произведения - "Смъртната присъда" (1948), "В Желания момент" (1951), "Онзи, който не ме придружаваше" (1953) и "Последният човек" (1957) - е средата на XX век. Този времеви контекст съвпада с живота на Морис Бланшо (1907-2003) и неговото творчество. Той представлява начално просветление, което може да бъде допълнено от факта, че е начало на радикалното му оттегляне от Париж и публичността, свързана с него. Вместо това той се насочва към самотното мислене в малкото средиземноморско селце Ез.

На български вече са публикувани два сборника с повечето от известните му литературнокритически текстове - "Предстоящата книга" и "Литературното пространство". Въпреки това, тези четири книги са първите творби на Бланшо в нашия контекст, които могат да бъдат определени като фикция. Както става ясно обаче, подобна класификация е класическа по своя характер, но за случая с Бланшо и типа мислене, към който принадлежи, тя изглежда леко неточна. Това се дължи най-вече на трудността при очертаването на граници между хуманитаристиката и литературата както и съмнението относно дълбочината на всяко опитване за териториализиране чрез прокарване на линии.

Произведенията предизвикват размисли около жанра им – вероятно такъв все още няма конкретно название или пък те сами по себе си представляват отказа от категоризация. Те съдържат неопределими текстове напомнящи ни как Бланшо не крие своето пристрастие към усилията като онези на Маларме – стремейки се да правят безполезни разграничения между критика, рефлексия, романи или стихотворения... Всичко това се случва под знака опита „писане", което той нарича „най-грандиозното насилие", тъй като то нарушава Закона — всички закони включително собствените си правила.