Бандата на Андрейчика

Сирената изрева и тримата се обърнаха уплашени. Неизменният й вой, дълъг и мъчителен, се издигаше на високо, след което отслабваше само за да се засили отново. Децата бяха добре запознати с този звук; понякога сирената пронизително виеше, а друг път им напомняше на стар змеят, който тъне в мизерия затворен под земята. Той беше гладен и жално стенеше като молба за хляб.

Въпреки че вече бяха свикнали с нея – всеки ден точно в дванайсет звука прекъсваше игрите им – сърцата им винаги притискаха в тези мигове. В гласа на сирената имаше нещо тревожно; момчетата млъкваха, потапяйки погледи в земята и слушаха внимателно.

- Дванайсет - произнесе тихо Каро, когато воят спря. Калин Каролев,
познат сред учителките просто като Каро, обичаше да казва нещо по време на смущаващи моменти сякаш за да вземе част от вината върху себе си. На десет години той бе дебеличък и миловиден с руси коси и спокойни сини очи; често носеше виновна усмивка защото никога не беше сигурен какво прави. Напомняше на пухкав лъвче с нежни бузки които лесно червенееха без причина.

Децата въздъхнаха и погледите им отново се насочиха към плувката във водоемчето. Локомотивът изпищя силно, но никой не му обърна внимание. Най-малкият сред тях — шестгодишният Андрейчик — погледна братята си предпазливо и прошепна:
- Товарен триста и пет...

Той винаги искал да участва в играта „познай кой влак идва", но почти винаги грешеше при разпознаването на влаковете преминаващи покрай летището по едно и също време през деня. Знаеше номерата им, но обърквал графика. Янко, по-големият му брат го изгледа пренебрежително:

- Нямаш шанс да ги запомниш... Това е двеста осем...

- Но след него идва другият… - промърмори Андрейчик недоволно проследяващ влака със своите черни очички.

Отново настъпи тишина между тях под жаркото юлско слънце докато полето около тях трептеше от жегата . Небето беше ясно синьо без нито един облак освен една глухо-сива завеса зад авиоградчето откъм гърба им.

Ваканцията започнала преди няколко дни явно не бе довела до настроение у тримата; без идея какво да правят те решиха да потърсят малките шарани в забравено блатце край авиоградчето или мислеха какво ще правят следобед./.../ Крум Джоргов