Мравка на перваза

Започнах да изразявам мислите си на глас:
– Ти ми пееш... Това трябва да е нещо положително. Но аз избягах. Какво всъщност постигнах? Предадох, не простих, откраднах и бях безмилостен... а ти все пак ми пееш. Не заслужавам добро, камо ли песни.
Птицата беше черна, а дървото, на което се бе приземила, изглеждаше така сякаш ще рухне всеки момент. То не беше мъртво – то бе убито.
– Все още не е дошло твоето време. Затова ти пея.
– Значи си камбана? Обявяваш времето ли? Звънът на съдбата?
Птицата започна да пее по-силно. Някой трябваше да й каже, че изпълнението ѝ е слабо. Крещеше и щракаше с клюна си като че ли отваря и затваря врати или ръждясали метални порти.
– Оглушаваш ме! Спри! Аз дойдох тук за...
Тогава птицата спря и попита:
– За какво дойде? Върховете са за тези, които могат да летят.
Отговорих:
– Никой човек не може да лети.
– И нито една птица не може да говори. Така ли?
Тя разтърси тялото си, вдигна клюн нагоре и полетя.
И аз тръгнах след нея.