Наследниците на Цар Самуил Кн.2: Позорът на падението

Завършвам последните страници на тази книга и сълзите ми текат. Нямам сили да продължа. Ръката ми е изтощена, а все още трябва да завърша заключителната глава. Трябва да затворя този абсурден период от историята на България. Плача, като зряла Родина, която се готви да попадне в ръцете на нови цивилизатори.

Главата ще бъде осемнадесета, а годината - 818-та. С какви букви да я напиша, за да остане вечно запомнена? Да използвам български или византийски? Изнемогвам и не знам дали ще успея да я довърша, но е необходимо!

Имах надежда, че потомците на цар Самуил ще защитят силата на държавата си и няма да паднат жертва на златото и борбите за власт. Но в сложността на българските дела изгубих всяка надежда. Не знам дали ръката ми ще издържи дотук, но трябва непременно да напиша и епилога - не само за книгата! А за Негово Величие Първото Българско Царство! Той трябва да бъде кратък и категоричен! Като звука от камбана - бавни удари с мрачен тон, които предизвестяват смъртта. Боже опази! Не може България просто така да угасне! Никога не може!

Царедворците копнееха за Константинопол; нямам друг избор освен да ги водя там - като имигранти - за ония сами свидетелствуват своето унижение и триумфа над тях самите."