Онзи, който не ме придружаваше

Периодът на първоначалното публикуване на четирите тома - "Смъртната присъда" (1948), "В Желания момент" (1951), "Онзи, който не ме придружаваше" (1953) и "Последният човек" (1957) - се пада в средата на XX век. Този времеви отрязък съвпада с живота на Морис Бланшо (1907-2003) и неговото творчество. Тези произведения представляват начало на ново осветление, което е свързано със значителен период от живот за Бланшо, когато той започва да се дистанцира от Париж и публичността, символизирана от него. Вместо това, той насочва вниманието си към самотното мислене в крайбрежното селце Ез.

На български вече са излезли два сборника, които обединяват повечето известни литературнокритически текстове на автора - "Предстоящата книга" и "Литературното пространство". Въпреки това настоящите четири книги са първите творби на Бланшо в България, които могат да бъдат обозначени като фикция. Все пак определението им като такова може да бъде проблематично поради трудностите при разграничаването им от хуманитаристиката и спорните аспекти относно смислеността на всяко териториално разделение.

Текстовете предизвикват размисли около жанровото им определение или пък изглежда представят отказа да бъдат категоризирани под конкретен жанр. Те съдържат неизменяеми елементи, напомняйки ни за привързаността на Бланшо към усилията подобни тези на Маларме – стремейки се да направят безполезни разликите между критика, рефлексия, романи и поеми... Всичко това служи за целта „писане", което е описано като „най-великото насилие”, тъй като нарушава всеки закон – както общоприетия така и собствените принципи.