Две Българии за един град

...Беше в края на февруари 1868 година...

Последните зими бяха дълги и мъчителни - не само една или две, а цели десет. Мек и влажен сняг, достигащ до пояс, блокираше пътищата и пътечките през Батовската гора от Дишподак (Осеново) до Дервент (Изворско), както и маршрута от Варна до Хаджиолу Пазарджик (Добрич). Край замръзналото течение на реката стоеше самотно зимното жилище на Радул, с тъжен вид. Само тук сред белия покрив на снежната пустош се чуваше несигурният звук на първите млечни агнета.

Група арнаути - овчари и помощници на чорбаджията, спяха свити върху хасъра (рогозката) край огнището, завити с рунтави ямурлуци. Във въздуха цареше миризма на лой, барут и кисело; звуците им напомняха за сладкия сън у тях - далече из албанските планини...

Единствено Юмер, главатарят на бабаитите, не беше затворил очи. Цяла нощ обикаляше около кошарите с натоварена пушкарка. Ямурлукът му трепереше от студа - почти щеше да се счупи; все пак коженото агнешко яке го пазеше добре от жестокия мраз.

Три големи кучета - смесени с вълча кръв - следваха стъпките му.
Той опипа резетата по саите едно по едно, бутна вратичката на последната стая, наведе се и влезе вътре. Вълкодавите прехвърлиха краката му като първи влязоха.

Острата топла миризма на прясна овча тор нахлу във вкочаненото му лице и приятно раздвижи душата му. Запали огънче със запалка и газеничето тихо освети помещението...