Манфред

В своята "История на английската литература" професор Марко Минков отбелязва, че с излизането на поемата "Манфред", Байрон става представител на своето време и си осигурява трайно място в европейската литературна традиция. Чрез показаното титанично отчаяние и вулканичните страсти на главния герой, както и неговата несъкрушимост, той завладява въображението на поколение, разочаровано от провала на Френската революция и уморено от Наполеоновите войни. Някои критици смятат, че именно Байрон е личността, която най-добре олицетворява характерната за романтизма бунтовност.

Както повечето безсмъртни произведения в поезията и изкуството като цяло, "Манфред" съдържа образа и съдбата на своя автор в самото си ядро. Може да се каже, че Байрон присъства във всички свои творби - той е едновременно Чайлд Харолд, Дон Жуан и героите от източните му стихотворения; но същината на байронизма – уникалната дълбочина на световната скръб – е най-плътно пресъздадена в "Манфред". Страданието тук е не само непоносимо и неизлечимо, но също така трудноизразимо. Причините за него остават загадъчни и нищо не може да ги открие. Сякаш самият живот представлява основният източник на болката, а единствено смъртта би могла да я прекрати.