Как да бъдем щастливи с малко

Ние, англосаксонците, често се гордеем със своята сдържаност. Макс Аделър разказва история за едно момче, което било изпратено от баща си да донесе дърва. Момчето използвало възможността да изчезне и не се появило у дома цели двадесет години. След това, една вечер, един усмихнат и добре облечен непознат влязъл при двамата стари родители и заявил, че е техният дълго изгубен син, който най-накрая се завръща у дома.
- Е, май не си бързал особено - промърморил бащата му - а дано поне си донесъл дървата.
Веднъж обядвах с познат англичанин в ресторант в Лондон. По време на хранене влезе мъж и седна на съседната маса. Той огледал помещението и когато срещнал погледа на приятеля ми, усмихнал се и кимнал към него.
- Извини ме - казал той - трябва да поговоря за малко с брат ми. Не сме се виждали от пет години.
След като довършил супата спокойно избърсал мустаците си преди да стане за ръкостискане с брат си. Двамата разговаряли кратко след което приятелят ми се върнал обратно при мен.
- Никога не съм предполагал, че ще го видя отново - отбелязал той.- Беше назначен в онзи гарнизон в Африка... как ли беше името? Където ги нападна Махди. Само трима оцелели живи – Джим винаги е бил късметлия.
Спомних си тази случка докато вечерях с мои руски приятели в хотел Санкт Петербург. Един от тях не бе виждал втория си братовчед минен инженер повече от година и половина. Те седяха един срещу друг и по време на вечерята многократно единият скачаше от стола за прегръдка с другия; двамата силно се притискаха един към друг , целувайки се по бузите преди пак да седнат със навлажнени очи . В средите на своите сънародници такова поведение никого не учудваше.

Из произведението "Създанията, които един ден ще бъдат хора".