Прозорец. Пет малки пиеси

Понякога ги усещам само по начина, по който се движат – бързо раздвижват въздушната повърхност и я правят релефна. Но когато невидимата им същност погълне последните слънчеви лъчи, те стават ярки като злато. Тогава започвам да ги виждам. Всички заедно говорят и ме призовават, дърпат ме към благословеното невидимо царство, шепнейки и пеейки в един глас. Това, което ми казват, е удивително; слива се в нещо подобно на водопад – огромен. Разбирам всичко и знам всичко; то се натрупва в мен, тежи навътре и с едно скърцане отваря забравена ръждясала врата към синьото.
Из "Шами"