Дванайсет странстващи разказа

Към вечерта те достигнаха границата, а Нена Даконте забеляза, че пръстът й с венчалната халка продължава да кърви. Митничарят, облечен в наметало от груба вълна и лъскава триъгълна шапка, проверяваше паспортите под светлината на карбидната лампа, почти нестабилен от силния пиренейски вятър. И двата дипломатически паспорта бяха валидни, но той повдигна лампата за по-добра видимост на снимките. Нена изглеждаше като малко момиче с щастливи очи и медено оцветена кожа, която излъчваше топлина дори през зловещия януарски ден; тя тръпнеше облечена във визоново палто – по-скъпо от годишната заплата на целия граничен гарнизон. Колата управляваше съпругът й Били Санчес де Авила – година по-млад от нея и почти толкова привлекателен, носейки сако с шотландско каре и спортно каскетче. Високият му атлетичен ръст се противопоставяше на нежността на жена му; лицето му имаше железни черти като у кротък убиец. Най-впечатляващ беше автомобилът – блестяща машина с див вид, каквато рядко минавала през бедняшката граница. На задната седалка имаше нови куфари и множество неиз unpacked подаръчни пакети; там лежеше тенор-саксофонът - голямото увлечение на Нена преди да бъде покосена от страстта към своя млад приятел.

След като митничарят върна подписаните паспорти обратно, Били попита откъде могат да намерят аптека за раненото пръстче на жена си и митничарят отвърна срещу вятъра да питат в Ендая от френската страна. Там митничарите играеха карти около маса в добре осветлена стая, потапяйки хляб във винени купички; просто погледнали модела кола достатъчно ясно давали знак за преминаване без проблеми към Франция. След няколко опита Били натиснал клаксона напразно докато един митнически служител се провикнал: „Merde! Allez-vous-en!“ Тогава Нена слезе от автомобила със сгушено палто и запита перфектно френски където е аптеката; човекът ѝ каза нехайно че това не го интересува особено при такъв бурен времеви условия.

Но след кратък размисъл той промени тона си когато забеляза как тя смучеше ранения си пръст - завивката ѝ блестеше под светлината - сподели че най-близкият град е Биариц но вероятността там да има работеща аптека е минимална посред зимните месеци.
„Сериозно ли е?“ — попита той.
„Не“, усмихвайки се казала Нена показвайки диамантения си пръстен над малкия порез — „Убодох се.“

Преди Байон започнало леко снеговалеж което добавило още една трудност тъкмо когато улиците били празни а вратичките затворени заради лошото време – решили все пак да продължат напред что радост предизвикало у Били който бил обсебван от редките модели автомобили които таткото му финансирал до безкрай...

В разгара им алтернативното усещане между две любовни игри било интимността освободилa ги чувствително...

Така техният живот завихрилe сякаш чак до Бордо , последвал дъждовния момент , при който старинните стени помнили миналото ставали свидетели ...