Последният човек

Периодът на първоначалната публикация на четирите произведения - "Смъртната присъда" (1948), "В Желания момент" (1951), "Онзи, който не ме придружаваше" (1953) и "Последният човек" (1957) - се пада в средата на 20-ти век, времето на живота на Морис Бланшо (1907-2003) и създаването на неговите текстове. Това е вече едно начало на осъзнаване, което може да бъде допълнено от факта, че представлява старт за радикално отклонение от френската столица и публичността, която тя олицетворява. Вместо това Бланшо насочва вниманието си към самотното мислене в малкото средиземноморско селище Ез. На български език вече са публикувани два сборника с повечето от известните му литературнокритически есета - "Предстоящата книга" и "Литературното пространство". Въпреки това настоящите четири заглавия са първите творби на Бланшо в местен контекст, които следва да бъдат обозначени като фикция. Както става ясно обаче, тази класификация е класическа, но при Бланшо и вида мислене към който той принадлежи, е леко неточна поради трудността да се установят ясни граници спрямо хуманитаристиката. Съмнително е доколко всяко териториализиране чрез поставяне на граници може да бъде дълбокомислено. Книгите предизвикват размисли относно жанра им – или липсата му – сякаш те сами по себе си отказват категоризацията под определена форма. Те съдържат разпокъсани текстове напомнящи за стремежа на Бланшо да направи безполезни разграничения между критика, рефлексия, романи и стихотворения... Той преследва идеята за „писането“, което счита за “най-великото насилие”, тъй като нарушава всички закони – както общоприетите правила така и собствените принципи.