Писма до Гаустин

Под името Георги Господинов са публикувани следните произведения:
- Лапидариум (1992)
- Черешата на един народ (1996, 1998)
- Естествен роман (1999, 2000)
- Природни роман (Београд, 2001)
- Un roman naturel (Париж, 2002)
- И други истории (2001)
- L’alphabet des femmes (Париж, 2003)

Както и в предходните си творби, лиричен и художествен стил изразяваща се с дълбочина, Господинов – подобно на Гаустин – умело навлиза в болезнените точки на съвременността. Той рисува света между любовта и болницата, гробището и бебешката количка; представя контрастите между розата и нужника или чаят и самоубийството…

Според Миглена Николчина от “Литературен вестник”, последното му творчество потвърдило таланта му да привлича вниманието. За разлика от автори със стремеж към логическо разбиране, той смело оперира с неясната материя на интуициите и желанията: ежедневието му е изпълнено с множество образи - флората и фауната съществуват във впечатляващи комбинации. Женските персонажи са разнообразни всякога, а техният характер остава донякъде непознат.

Разказът започва още от заглавията; "писмата" представляват монолози за удивление и замисленост - фрагменти от разговори с митичното alter ego Гаустин. Той се появява ту като стар познат от училище, ту като средновековен философ или просто напомня: там където мислиш че си сам със своята роза всъщност надзирава градинар...

Гаустин е символ на несводимото онова нещо което обединява различни времена; приносът на Георги Господинов е именно това да го превърне в прост човек – свободния и усамотен индивид наречен Гаустин.

***

В стихотворението „Любовният заек“ героят споменава как любимият човек казал „Ще се върна след малко“, оставяйки врата открехната. Вечерята била особена – печелела миризма на приготвен заек с лук and моркови. Не взела връхна дреха нито червило; времето никога не й било точно определено... Шест години по-късно я срещнал пак - изглеждала уплашена сякаш забравила уред включен вкъщи…

„Изключи ли печката?“ попитала тя.
„Още не съм,“ отвърнал той,
„тези зайци са доста жилави.“

В другото стихотворение “Ритуалът” мъж говори докато стоял зад тезгяха:

Който знае всичко носи черно;
аз пия себе си,
мига по миг - клетки избухват
в мозъците ни.
Всеки ден погребения,
кал под дъжда...
Не съм поп но трябва
да бъда такъв
над собствената ми смърт.
Да стана гробар;
пак няма да пия –
просто ритуалът ни е нужен...