Четвъртата власт. Кн.4

Ако някой беше казал на Светослав Илчев, че текстът от шейсет реда, който му предложиха да напише за вестника "Ниво" на Августин Сокеров, ще има национално значение, той вероятно щеше да го сметне за лудост. Как иначе би могъл да реагира, след като през последните години бе създал томове с почти хиляда страници труден текст? По време на прехода писателската професия претърпя сериозен упадък; телевизията измести литературата и читателите намаляха драстично – тиражите едва достигаха до петстотин или хиляда бройки и дори те не се продаваха. Страшната мизерия порази народа; хората нямаше как да си позволят вестници, а камо ли книги. Много автори потънаха в забрава и безследно изчезнаха. В този контекст може би социализмът е бил своеобразен златен век за българската литература: имало е интерес към книгите и желание за знания.

По времето на социализма всеки млад човек с усилия можеше да навлезе в литературния свят - независимо дали ставаше дума за класика като Шилер или Гьоте, или спорене около Ахматова и Есенин. Литературната сцена предлагаше възможности въпреки строгата цензура; именно тя понякога позволяваше развитие на формата и финеса в произведенията. Литературата се разделяше между селска и градска, интелектуална и урбанистична; конкуренцията беше жестока.

Светослав Илиев често размишлявал защо именно репресивният режим успял да роди толкова талантливи поети, докато демокрацията довела до процъфтяване на посредствеността. Вместо вдъхновяващи стихотворения идват евтини попфолк мелодии; вместо задълбочени размисли – повърхностни тематики свързани със злободневното.

Той усещал как новото общество освобождава най-ниските инстинкти у народа – алчностите вземат връх над културните стремежи. Имитаторите запълвали пространството с плагиатствана продукция без никакви последствия от закона срещу тях.

Илчев понякога чувствашe сякаш народът заслужава участ подобна на тази описана при цар Мидас – където демонът Силен заявява колко е жалка човешката природа - че животът всъщност не носи стойност.

Множество пъти световете му познания го задушавали: преминавайки през историята цивилизациято изглеждало плод единствено на насилието между човека и природата - това било първоначален грях., водещ до тъжната реализация „знам нищо”. Тези размисли оставяли Свeтослав илчев във вихрушка от философски идеи относно съществуването...