Поезия / Фернандо Пинто до Амарал

**ИГРА НА СВЕТЛИНИ, ЗАСПИВАЩА**
*Посвещава се на Гащан Круш*

В стаята, в която няма никого, рисувам дъха на най-далечната звезда — тя все още ми шепти от гробницата си. Желаех да я наблюдавам през прозореца, когато небесният синьо на нощта ме успокоява в тази тъмна и мрачна стая, където извеждам образи от времето – осакатени като парчета огледало, които блестят върху леда на моята душа, ставала все по-размита и почти разтопена под тежкия поток на забравата. Умората, просмукана в съня ми, ме влачи през тинята там, където са загинали най-древните сълзи: сянката ме отвежда обратно към бездната, където призраци тихо се пробуждат в напрегнатия спазъм на един сън — едва доловим трепет,
шумолещ зад пердетата или жалузите като последен зов
на ангел, който е изтощен под моите клепачи.