Д-р Стоян Чомаков

В края на живота си, в автобиографичните си бележки, д-р Чомаков споделя, че след овдовяването си в началото на 1862 г. той "се е оженил" за идеалната булка – Църковната борба, която ще даде живот на целия народ. Тази нематериална булка представлява неговата отдаденост към каузата, посветил най-добрите години от съществуването си. В резултат на усилията му през 1870 г. се учредява независима българска Църква под името "Екзархия", с което българският народ получава признание като милет и правото на самоуправление в рамките на Османската империя.

Чомаков претендира да бъде основоположникът на българската национална идентичност. Как обаче историческата литература оценява тази претенция? Две основни становища ясно изпъкват: едното почти напълно подкрепя самооценката му; другото не само оспорва ролята му, но и го критикува остро. По този начин конфликтите, в които самият Чомаков участва активно, преминават от реалността към интерпретацията й. Той нарича своята позиция "народна [= национална]", а противниците сред своите сънародници - "руска партия", т.е., русофили. С известни резерви това разделение може да бъде приемливо и лесно намира отражение в научния анализ на историята.

Важно е да се отбележи обаче, че докато успехите по църковния въпрос са дело главно на националистите, то историографията е доминирана от русофилските нагласи. Това изменение произтича от ролята, която опонентите играят в заключителния период от развитието му. Поначало Русия дълго време се противопоставя срещу установяването на отделна българска Църква; впоследствие обаче става нейният активен защитник под натиска именно на националистическите сили и чрез Санстефанския договор предоставя територията й със статус държава.