Капризната игра на времената. Избрани стихове

Появата на Любомир Левчев, който изведнъж стана обект на разговори в цяла Европа, е приятно изненадваща. Неговите две стихосбирки, „Звездопът“ и „Рицарят, Смъртта и Дяволът“, които излязоха едновременно, смело отразяват чувствата на един четиридесетгодишен мъж. Той живее в комунистическа страна, но се чувства у дома си както в Париж, така и в Ню Йорк или Токио; той е гражданин на света с ясно определена позиция, но същевременно остава отворен за всички съвременни конфликти и предизвикателства.

Вдъхновен от поети като Ханс Магнус Енцесбергер и Збигнев Херберт, Левчев безпрецедентно формулира истини относно смъртта – те са страшни, наивни и удивително точни. Съзнавайки абсурдите около себе си и противоречията предоставяни му от Запада, българският поет успява да улови света много по-дълбоко отколкото Евтушенко или Вознесенски. Той не само че го анализира психоаналитично почти несъзнателно.

Летейки между континенти, срещайки различни личности като Гинзбърг или хипита до министри и милиардери от Венецуела – всичко това води до сблъсък на ценности. Не е ли достатъчно такова разнообразие да завие главата на човек? Малцина днешни поети могат толкова добре да предадат подобно усещане за обърканост във времето. Чрез този процес марксизмът при Левчев се самокоригира или иначе казано - придобива нова вдъхновяваща мечтателност.

Ален Боске, Из „Един сомнамбуличен марксизъм“ (сп."Льо Монд", 1976 г.)