Нерешителни имоти

"От басейна „Спартак“ до ж.к. „Сердика“

1. За писателския инструментариум

На ъгъла на булевард „Витоша“ и улица „Янко Забунов“ съм, както показват новите тъмносини табелки с бял надпис от другата страна на пресечката. Разбира се, в момента не пиша точно тук, където казвам, че съм – на този ъгъл между булеварда и улицата. Освен това бих искала да подчертая, че не посочвам табелките така, както би направил един репортер. Ако го правех, щях да кажа: ето Берлинската стена с предупреждение за опасност; а тук малко японче учи как да използва презерватив; или пък мухи кацат върху деца в Етиопия, докато Стинг планира благотворителен концерт за тях без да ги сочи пряко; по същото време Робин Уилямс може спокойно да развлекува американските войници пред публика. Тези различия в начина на използване на табелките са свързани със стилистичните особености.

Когато заявявам, че не пиша в момента, проблемът не е технически. Знам за писатели, които веднага изваждат своите инструменти и записват идеи при подходящ случай. Интересни са например историите около колекциите от салфетъчни стихотворения - те представляват сборник от кратки фрази, разменяни между творците по кафенета с удоволствие. Чувала съм дори за случаи на подобни колекции - все едно търсещи автор шестте лица на Пирандело - които чакат печатния си издател. Това обаче е коренно различно от малките тетрадчици с широки редове (не квадратчета), предназначени за записване на такива материали – тази разлика ми изглежда значима.

Писателят обикновено се занимава с други дела и рядко притежава колекции от салфетки специално за литературни нужди – такова хоби беше характерно повече за момичета до четвърти клас тогавашното време; те грижливо пазеха тези салфетки без желание да ги драскат или нарушават целостта им.

Тук мога да спомена като оправдание факта, че всъщност не смятам себе си за писателка — но именно тази мисъл често ми бе оспорвана по различни начини напоследък от моите електронни кореспонденти: категорично твърдятше ми ,че нямам право да наричам себе си иначе; звучеше толкова унизително и посредствено към мен самата... Вместо сложен аргумент можеше просто една кръчмарска салфетка! Очевидно вече обсъждането дали съм писателка или не преминава границите на нормалността — защото правилата относно написаното сякаш бяха изписани върху някаква салфетка… Няма значение дали действително пиша или не!

Следователно реших все пак опитах поне малко творчество.
Най-подходящият материал в момента е картата на града — но моята карта София никак няма общо с берлинския или етиопския репортаж! Не защото тя има нисък статус или недостатъчно атрактивна визуално — а защото там почти нищо няма важно за посочване! Картата представлява непрекъснато изменяща се палачинка върху тиганa: нейният процес предполага две действия—разпръскването й навсякъде и запълването празнотите."
Антония Колева