Лирика. Антология

Съставител: Борис Христов

За един песимист

Да, той е роб на народа и дълбоко спи, като в гроб,
потопен в безразличие и тихо мълчание
в своя обичаен покой:
тежките окови го теглят и тъй смирено умира,
че сякаш намира щастието в страданието си,
да, братко, той е роб.

Но не говори лошо за него, недей да го проклинаеш строго,
защото изглежда не вижда злото, когато по-дълбоко
то забива нокти.
То изсмуква последната капка животворна кръв от тялото му,
която всичко е дала:
защо грешиш? Защо?

Знам, че го обичаш този вековен невольник
и с болка го ругаеш от дълбочината на сърцето си,
зная твоите мечти...
Израснал си до него; делил си трудния хляб с него;
но кажи ми верен син – познаваш ли истински човека?

Ох, ако беше знаел тайните съмнения
и жалби от душата му, и безкрайните му мъки
като прегърнатия раб –
ти би треперил от ужас вместо да отправяш зли клетви
или горчиво да оплакваш съдбата му подобно на баща над гроба.

А той се ядосва на своето поробване,
усеща дълбините на неправдите в живота си,
но няма сила за действие...
Той обвинява лошата участ за бедствията около себе си
и гледайки към небесата очаква милост:
слепее в черната нощ!

Иди при него: светлината ти - непобедима
на знанието твое - нека блести в непрогледната тъма.
Погледне ли я, ще счупи оковите тогава
и сам ще намери пътя към честитата бедност.

Пейо Яворов