Слънчево огледало. Поезия

Силвия Влахова "Слънчево огледало".
Това е името на книгата. Двусъставно и ярко като поезията в нея. Но ако оставим протуберансите и отблясъците на повърхностния прочит, третото око на същината се вглежда в един драматичен и земен, тайнствен и благороден свят. И ако някои книги започват, продължават и свършват с "непоносимата лекота на битието", за Силвия Влахова това е само "полигонът", от който се изстрелва /и ни изстрелва/ към пътуване в "душата на Вселената", към тъмните тайни на любовта, към езотеричния свят на доловимото от малцина. Но това познание, съблазнително и страшно, не притъпява сетивата и за "тукашното", за българските народопсихологически феномени и социални потреси. Омерзението на една наранена, но силна и нежна жена, не може да я свали в дребнавото самосъжаление на сълзливи скоропоговорки.
"Тръгни си, за да можеш да се върнеш..."
Един стих категоричен и очакващ, благороден и прощаващ, отчаян и мъдър, чуплив и светъл. Като "Слънчево огледало". Като Силвия Влахова. - Пламен Киров