Не остарявай, любов!

Имало едно време, толкова отдавна, колкото девет години, на една малка уличка с няколко фрази, любовта ме спря.

Тя беше истински искрена, подобна на радостното слънце и старата есен под тъжното небе.

Весели кестени в есенния ден оставяха светли следи зад себе си. Златисти и квадратни звезди изгряваха навсякъде около нас.

Земята под краката ни бе странно тържествена и женствена. Ние бяхме автентични, искрени и жадуващи - мислехме само на глас.

Може би причината е времето или просто минаващите години - вече няма улички нито думички; любовта не живее в нас.

Възможно е някъде другаде, по-късно или при друг човек пак да се влюбим? Отново ще имаме желания и очаквания, а може би ще изпитваме болка.

Колко естествено дойде трезвостта при нас – весели кестени от есента, къде сте? Къде е любовта сега?

Имало едно време... толкова отдавна... колкото девет години назад... на онази малка уличка с няколко фрази любовта веднъж ме спря…