Невъзможните убежища на поезията

"Невъзможните убежища на поезията" представлява опит за създаване на роман, който сам по себе си е невъзможен. Текстът е с жанрова идентичност, която може да се оспорва, тъй като му липсват обща сюжетна линия и свързващи компоненти извън темата, зададена в заглавието. В същото време той балансира между поезията и прозата, а също така граничи с гротескното - именно затова го наричат "поетесков", комбинирайки елементи от двете сфери. Седемте различни сюжетни линии се преплитат около една метафора: разпадането на поетичното пред лицето на баналната реалност – разбирано като светоусещане, език и начин на живот; потапянето му в абсурда и лудостта подобно на чистилище пред небитието. Резултатът е трагична притча, изпълнена с негодувание и самоирония, представена през разнообразие от ситуации и стилове.