Аврамови хроники

Имената, времевите периоди и събитията в книгата са истински. Не съм направила промени в наученото по време на пътя към завършването на този роман, който започнах през 2006 година. Почти две години не успях да напиша нищо освен историята за Халил и Гюлтен, Нуртен и Мустафа. Бях изпълнена с притеснения, че повече няма да мога да творя. Но след осем години се случи чудото - разказах тази история.

Само чрез приемането можем да продължим напред. Единствените евреи, които познавам като жертви от онези времена, са Данка и Ертман Преис. Те живееха близо до нас в родното ми Брацигово и баба често ме водеше у тях на гости. Посетих Освиенцим и бях запозната с хора, които са били партизани. Възродителният процес между 1984-1985 г., преминаваше пред очите ми – тогава бях десетокласничка с туркини-съученички от Нова махала. Знаех какво преживяват те и как страдат; стояха струпани около печката в класната стая без желание да седнат зад чиновете си. По-късно спряха да идват на училище вероятно за месец; не помня дали им пишеха отсъствията. Ако някога Нигяр, Севгинар или Сюзан прочетат тези редове, нека знаят, че все още ги помня.

Помня голямото преселение през лятото на 1989 г., когато цели села опустяваха – жителите им заминаваха за Турция само за да се върнат при избори.
Написах този роман със убеждението, че хората принадлежат не към различни етноси, а към една планета независимо от цвета на кожата си или имената си – всички те са равни човешки същества."