Сладко нищо

В наши дни не е необичайно учен да се впусне в света на художествената литература. Също така, успехът му или нея вече не е рядкост, както показва примерът с известния български писател Боян Биолчев. Не искам да твърдя, че творчеството му следва т. нар. „професорска проза”; той не цели да демонстрира своята образованост и културни познания. Напротив, имам усещането, че Биолчев притежава дух на младост два пъти по-млад от действителната си възраст, водейки ни с оптимизъм и лекота през слънчевите лъчи на разбирането за човешката съдба – която е повече странна отколкото героична. Светът би изглеждал много по-беден без своите ексцентрични личности, нали? В началото на кариерата си Биолчев бе истински епичен автор дори в рамките на краткия разказ. По-късно неговият стил стана все по-гъст и концентриран, сякаш преминаваше през процес на дестилация. Без да губи мощността си като повествовател, неговата поетика започна да придобива фини нюанси и ненатрапчив характер. Читателят сам трябваше да извлече уроците от историите му. Днес неговите разкази наподобяват фотографии; те уловят човешки състояния или противоречиви ситуации в мека трагикомична светлина сред детайли, които само подсилват замислите на автора. И нима трагикомедията не е присъща част от нашия живот? Вера Мутафчиева