Студен ядрен синтез

Петър погледна ръцете си: здрави, силни и червени. Все още нямаше дори едно кафяво петънце по тях. Завъртя ги пред очите си и се усмихна:
- Ето ти, човек на седемдесет години все още може да бъде суетен.
Днес беше неговият рожден ден, но отново не имаше никого около себе си, който да го поздрави. Липсваше му и Ваня – единствената, която го разбираше истински. Петър сякаш я видя в огледалото; белегът от шарка на дясната скула му напомняше за старостта и той почувства как сребристите нишки вече започват да проблясват там. Неговите връстници бяха далеч по-забележими с белезите на времето.
Телефонът иззвъня мелодично и след това прозвуча познатият глас на Хари:
- Сам ли си, идиот?
- Не съм тук - едва успя да произнесе Петър. - Току що се разделихме, какво желаеш?
- Имам предложение за теб.
- Не ми трябват пари.
- Лъжеш! Няма такъв човек като теб. Всеки жив човек има нужда от средства.
- Може би ще затворя телефона...
- Слушай, това е разговор между приятели.
- И ако не участвам в него, то е само защото сме били в еднаква ситуация./.../