Последният ден на един осъден на смърт

Достоевски споделя в своите писма и в романа „Идиот“, че текстът на Виктор Юго е "най-истинският и правдив". Това се случва след като той за първи път прочита късия роман „Последният ден на един осъден на смърт“.

Тази книга, издадена само веднъж на български език в началото на 20-ти век, предизвикала шок при появата си през 1829 година. Тя представлява манифест против жестокостта, свързана със смъртното наказание.

Главният герой, който е отхвърлен от обществото и осъден да умре за престъпление, всяка сутрин се събужда с мисълта, че може би днешният ден ще бъде последен. Времето му преминава в разказване на историята си и спомени от живота преди затворническия му живот. С напредването на часовете обаче той осъзнава безсилието си да промени съдбата си и трябва да поеме по познатия маршрут към гилотината – пътя, по който вече са минали много други.

Книгата излиза паралелно с разказа „Клод Гьо“, вдъхновен от реален случай. През 1831 година Клод получава присъда от осем години затвор за кражба. В затвора убива един от надзорниците с брадва. На базата на този инцидент и процеса срещу него Юго пише своя разказ, насочвайки критика към социалните условия тогавашната епоха.