Старците вече не говорят

"Старците вече не говорят" е дистопичен роман на белгийския автор Венсан Енгел, който разглежда проблемите в егоистичното и индивидуалистично общество, възникнали вследствие на икономически кризи, пандемии и застаряване на населението. Произведението е написано пет години преди избухването на Covid-19, но излиза през 2020 г., представяйки как хората се затварят в себе си и променят отношението си към тези, които вече не могат да работят. Романът също така анализира разширяването на полицейските методи и диктатурата по време на обща нестабилност.

В контекста с 30% от населението над 60 години и значителен спад в активната работна сила, правителството на неназована западна страна решава да приложи специални управленски мерки за възрастните хора. То изгражда здравни комплекси за стари хора, където ще ги приютява и грижи вместо тях срещу пълен контрол върху имуществото им. Адвокат Александър Жофроа, експерт по настойничество за възрастни лица, се ангажира с популяризирането на тази политика. Но какво става когато собствената му майка попада под ударите ?, а самият той остава заключен в капан?

„Политиката! Кой би искал да участва в този цирк освен онези готови да продадат родителите си? Да ги продадат или убият... по един или друг начин! Щастливец сте без деца адвокат Жофроа; поне не познавате това разочарование. Има обаче такива, които ни заставят да вярваме във способността ни към оскотяване... Несъмнено Давид не е по-лош от другите; желая му дълъг живот – така трябва да бъде. Но редът мрази прибързаността – а Давид е такъв млад човек… освен това посредствен.“

Венсан Енгел (1963) преподава френска литература в Католическия университет Лувен и история на идеите във Висшия институт за социални комуникации в Брюксел. Интересува се от механизмите зад паметта и приемствеността, историята на XX век както и отношенията между идеологията и литературата. Той има множество романи, новели και есета зад гърба си - също така пише политическа хроника за издание "Соар" и Белгийската радио-телевизия за франкофонската общност. Награден e с отличия като Ренесанс дьо ла нувел през 1994 г., литературната награда Росел през 2001 г., както наградата Берхайм през 2012 г.. През 2020 година публикува яркото есе „Желанието за памет: против инструментализацията на паметта относно Шоата“, където твърди че нашият дълг към паметта следва да стане желание , което предотвратява появата na нови геносиди."