В един след полунощ е светло

В пристанището най-близкият кораб блести с всичките си лампи. Над него се издига бяла самотна луна. Странно е, но по време на пълнолуние човешката душа изглежда по-самотна от всякога и жадува за пътуване.

Далеч от реалността дълбоки сирени пронизват тишината, а в мрачната мъгла сякаш загубени кораби молят за помощ. Но ти си заковала котва в съня, превърнала си се в свой собствен кораб и търсиш малко спасение. По пътя навътре... понякога... като кораб сред мъглата.

Някои неща, които ми предостави, времето ги отне. Други остават завинаги. Благодаря за щедростта и разума, с които Вселената дава и взима обратно. Във всичко има смисъл, който не винаги успяваме да осъзнаем. Може би е достатъчно да знаем, че той присъства в това, което ни укрепява, но също така ни прави уязвими.