Търнър: Структурен разрез

Сградата е съвременна, а картините в нея носят духа на миналото и бъдещето. Това представлява последния парадокс в следсмъртното наследство на Търнър – отразяване на неговия противоречив живот и личност: той е едновременно адаптивен и бунтовнически настроен, стиснат и хитрец, безсрамен имитатор и смел иноватор. Може би като Рилке, Търнър може да се определи като свой собствен двойник: "Ти си вторият в моята единствена самота". В средата на този хаос от противоположности, който оформя творческия му процес, излиза една спонтанна живопис, която остава неизмерима дори век и половина по-късно - все още непостижима за много хора.

Много критици са опитвали да анализират това творчество. Десет години назад написах книга за Търнър, вдъхновена от множество философски идеи. Някои значими личности похвалиха труда ми – Роман Якобсон, Клод Леви-Строс и Джулио Карло Арган. Но въпреки тези комплименти трябва да призная трудността при ясното обяснение на уникалната живопис на Търнър. Неговите картини проникват в територии извън познатото за човешката четка; думите се опитват напразно да ги достигнат.

Не всички критици приемат собствената си безпомощност пред това величие. За да прикрият своето недоумение, някои прибягват до сарказъм – например един критик през 1846 г., нарича творбите му "портрети на нищото", което всъщност само подчертава загадъчността им.

След размислите на философите Сартр и Хайдегер разбираме по-добре какво означава „да рисуваш“; не винаги включва конкретен обект или изображение. И именно тук лежи величината на Търнър - в абстрактното “нищо”.

Надявам се моят поглед върху темата да осветли замъглените концепции около него. Например работата на Светлин Русев показва подобни тенденции към абстракция; фоновете му постепенно премахват всякакви конкретни образи и оставят само цветови пространства – също както правеше Търнър.

Както тогавашните зрители така днешните наблюдатели трудно улавят мощта зад тези безкрайни пространства; даже учените дават повповерхностно название "Кълът бегининг" (начало на оцветяване), но то носи по-дълбок смисъл - раждане na цвета като символика за новия свят.

Ако началото има значение за безкрайното пространство, какъв ли ще бъде краят? Какво тайнство тласка художника отвъд границите? Именно това преследва Търнъкr—чрез своята работа той стремежда към открития извън видимостта; който успее да надзирава празнотата може би ще зече цялостния смисъл.
Петър Увалиев