Led Zeppelin - романът/Песнопойка за плешиви хипита

Аз съм Джон Хенри Бонъм и утре е 25-ти септември. На тази дата, както ми предсказа циганската кралица на панаира в родния ми Редич през 1966 година, трябва да умра. Не спомена обаче годината, в която ще напусна този свят. Подозирам, че тя го направи с цел да ме стресне... Тогава бях млад и изпълнен с енергия - тъкмо получих първата си заплата от строителната фирма на чичо Хенри и навършвах осемнайсет години на деня на откриването на панаира - 31-ви май. Имах двойно основание за празнуване! Затова аз и приятелят ми Робърт (който идва всяко лято при леля си в нашия град) изпихме по няколко халби Ел преди да се отправим към шарената палатка. В живота си съм виждал много красиви жени, но никоя не може да се сравни с онази циганска кралица – заклевам се! Имаше огън в очите й и държеше кристална топка. За да избягам от нейното излъчване, вероятно инстинктивно се наведох и започнах да целувам върховете на обувките й. Тогава тя каза:
- Джони, ти ще умреш на 25-ти септември!
Когато излязохме от палатката, чух песента "Дилайла" на Том Джоунс от високоговорителя до виенското колело: "Лай, лай лаай..." И почувствах как краката ми отслабват; умирах от любов по моята циганка. После Роби ме заведе до храстите край реката и предложи да повърна...

---

Събудило се рано сутринта момчето премина покрай спящите братя, сестричката си и майка си, които лежаха разпръснати по пода в голямата стая. Навън било прохладно; тейко му спял спокойно там през летните нощи. То затворило внимателно вратата след себе си със замаяни очи само за да бъде застигнато от ужасната гледка: видяло брадвата първо а после главата на баща си – разполовена като диня сред локва кръв… Усещало присъствието на Страха – представено като огромен паяк с парализираща волята токсична сила; усетило миризмата му... Нещо мокро греело момчешките му крака под дългата ризка.

Причината за смъртта остава загадка – дали заради пари или жена или земя? Но животът след това станал непрестанна борба със Страха; макар селяните около него да го считали за корав човек единствено той знаел истинските страхове вътре в себе си.

Точно когато наскоро бил освободил служба във войската настъпили бурни времена през 1923-та година когато местните решили активно срещу властта; решението им изглеждало опасно така че Влади решил също участва задружно с тях седемнайсет души - само трима били въоръжени - те потеглили към града през полето с царевица насред узрелите растения… Влади усещал Страха около тях как поглъща стъпките им; другарите му забавяли темпото уплашени…

На уреченото място стигнали едва четирима души . Изчаквали доста време без влакът от Шумен все пак минавал показвайки ,че линията не е взривена ...върнали са обратно у дома.
На следващия ден десет кавалеристи дошли търсещи метежниците , докато Влади оставал скрит между житните класове точно тогава страха нахлувал….

Осъдили го впоследствие та чак след две години амнистията донесла свобода… След завръщането веднага оженил женитбадобросъзнание занимавал бил произведение до пет деца …женаменела зле …последвала ходене по врачки болници хирургии ...

Но нищо не можело вече нито операция нито лекували ....Цяла София треперела под натиску враговете....Родният дом загубил своя най-близък човек.

След всичко останало даже я погребали далече защото партизански активизъм помрачавала поредици трагедия...
Като прибрал душевността окончателност надделявала още повече силния Страх .
Петър Марчев