Най-сетне край

Темата, която обединява всички творби на Петер Турини в тази книга, е човешката самота. Тази самота може да бъде резултат от жестокостите на обществото, което по различни причини изолира индивидите, или пък тя е умишлено избрана с надеждата за някакво измислено спокойствие дори и в смъртта.

Момчето, бягащо към сметището в търсене на развлечение, се чувства само; човекът, който не успява да бъде разбран и спира да говори също изпитва самота. Момичето не осъзнава как убива детето си и остава сама; майката страда от пренебрежение от страна на сина си; слепецът стои сам на върха на планината; мъжът се наслаждава единствено на стари филми и също е самотен. Има и такъв, който вярва че ще победи живота – той също е загубен.

Въпреки различията между тях, тези персонажи имат нещо общо: те всички търсят своя ближен. Лъжат себе си в стремежа си да го намерят и ако не загинат в този процес, финалът за тях често е безмълвен вик като този на Тарзан – техният крик всъщност представлява плач или зов от отчаяние.