Emigranti

"Случвало ли ви се е да чуете как пеят скорците? Не? В нашето село те са многобройни. Често идват тук и кацат на зида, а точно под него лежат гробчетата на децата. Ще им пеят така чак до есента, а може би и по-дълго. Нямаме място, където да ги погребем в земята; освен това, за тях самите - каква полза от гробище? Те ще отидат направо в Рая, защото не са сторили зло никому и са се трудили.

Как започна този ден? Светлината едва-едва пробиваше мрака преди изгрева – онази нежна граница между долната и горната земя, където светлината среща тъмното и двамата си казват сбогом. Тя затвори очи и опита да забрави вчерашния следобед. Усещаше утрото чрез далечните звуци на рейсовете – ако колите вече тръгват, значи е пет часа. Системно стонът на ресорите съпровождаше превключването към първа скорост при старта от спирката. Знаеше откъде произлиза тази рутинност - гумите навлизаха в голямата яма на пътя, която шофьорите познаваха добре през последните месеци, но не можеха да я избегнат заради теснотата на улицата.

„Още хората спят” - каза тихо Вихра и почувства облекчение, че мислите й поемат в безопасна посока. Като че ли нямаше никакъв признак за безсъние или лексотанът, който изпила посред нощ след болезнения разговор с Христо. Само неговият въпрос „Защо?” оставаше изписан в съзнанието ѝ.

Светлините на понеделника от фаровете на рейсовете я объркваха; чувстваше приближаващи конфликти и неизвестността относно работното място я плаши: погледите зад себе си щом свърнеше около ъгъла преди да успее да намери укритие сред тишината в стаята си.

- Знам какво трябва да направим – каза му тя след като изчака келнерката да се махне от масата.
Виждаше очите му — смутени и шокирани; пулсиращия венец край слепоочието му беше видим както голяма жилка на врата му; сякаш конвулсия го пронизала когато кръвта заляла лицето му. След като осъзнала думите си обаче съзнанието бързо попило всичко това. Лицето му добило онова бледо изражение характерно за подобни ситуации — страхуваше се даже сама у себе си да назове чувството което го притискаше.

- Много размишлявах... много безсънни нощи прекарах...
Избягвала погледа му докато ръката ѝ машинално въртеше бъркалката в пластмасовата чаша кафе.
- И защо? Защо все пак? Макар че усещах някой ден това ще стане… – промълви Христо с един дъх.- Знаях ,че раздялата е неизменима — твърде хубаво беше всичко за продължи.”
Янко Долапчиев