Партиен дом

В партийния дом на реактора и в самия реактор, под открития капак нахлуват чужди погледи. Целият свят вече е информиран за Чернобил. Искри прескачат между световните столици, а телеграми летят из планетата. Москва най-накрая с половин уста признава ситуацията. Киев е облечен в траур, макар и неофициално. У нас обаче цари мълчание; пролетта продължава без паника.

Тя търси устните ми с устата си, стиска разгорещените ми гърди през тениската. Има желание да ме спаси и ако може, да поправи грешката на своя баща. Инфантилният спомен от невидимите обръснати косъмчета ме смазва до прах и разтопява волята ми – ръцете ми се отпускат. Вероятно я разочаровам; болката напуска тялото ѝ, но тя също осъзнава: по-добре е да спрем, по-добре ще бъде за двама ни. Синята плът на издълженото ми тяло се излива навън от завзетите устия. Падам по гръб, а тя се отпуска настрани; вода извира от нас двамата. Обичам ли я или я ненавиждам? Никой не ме попита нищо относително.
Георги Тенев